Колко сме глупави хората.
Водим войни,
студени, атомни.
Вървим и разрушаваме повече, отколкото строим.
Вземаме повече, отколкото даваме.
Изгаряме, без да потушаваме.
И се оправдаваме с живота... 
Търсим причините извън нас - сякаш някога са били...?!
И си измисляме демони и врагове, чоплим в стари рани.
И се плашим се от отдавна умрели призраци.
И се надъхваме ден след ден, че нищо не зависи от нас... тъпчем на едно място.
Чакаме някакъв вятър на промяната - да духне и да промени кардинално нещата, които не харесваме... без дори да си мръднем пръста, защото вярваме в заровете на боговете, а ние самите не играем хазарт.
Страхуваме се да не загубим!
Може и да спечелим, но може да проиграем всичко...
Прекалено много стоим на кръстопът, прекалено много ни е страх от неизвестното.
Стоим, парализирани и хипнотизирани...
Не търсим мира и не търсим баланса, даже себе си не търсим, защото ни е страх, че ще се открием.
Вървим напред, без да се оглеждаме нито в себе си нито в другите, прескачаме, каквото ни се изпречи на пътя при нужда го сгазваме или то нас. Слагаме безброй щитове, защото ни е страх от изстрели и рани, които и без това са вече в повече, а и от време навреме понаболяват.
И светлината лека полека започва да угасва, звукът се чува все по тихо, цветът избледнява... течението ни носи и всяка следваща секунда е изгубена ...
докато не решим да хвърляме зарове.
2008г.

"Дали печелите или губите, няма значение. Винаги играйте /живейте!/ чисто.
В този живот човек не трябва да доказва нищо на никого... освен на себе си!
В Живота получаваш това, което имаш Смелост да поискаш."

Лошото е, че има и по-глупави... А причините са у нас и извън нас...

Благодаря tonsun,
"Дали печелите или губите, няма значение. Винаги играйте /живейте!/ чисто"
Имам един пост за играта-предполагам, че някога ще го "изтръскам от нафталина" . Въпросът е, че някои игри ги играя без особено желание.... и съм ги превъртала много пъти, а за други все още не съм хвърлила заровете...
Но така или иначе всичко се променя-обстоятелствата, хората.., светът около нас.. Но промяната е винаги е страховита..., поне за мен. И това, върху което се опитвам да работя е да си самовнуша, че промяната е нещо позитивно. Живея на малкия си сигурен "метален остров" и там ми е добре, знам всички пътища и препятствия... обаче заедно с това си мисля, че е хубаво да се поразходя малко и да видя свят...

PS: В този живот човек не трябва да доказва нищо на никого... освен на себе си!

Абсолютно... Това е висша потребност от оценка!
"Нисшата форма се асоциира с потребността да бъдем уважавани от другите, потребността ни от статус, слава, почит, добра репутация, достойнство, дори доминантност. Висшата форма на тази група потребности означава потребнст от себеоценка и себепризнание, което включва усещането за увереност в себе си и самочувствие, компетентност, постижения, професионализъм, независимост и свобода."

" В Живота получаваш това, което имаш Смелост да поискаш."
Опра Уинфри има интересна автобиография, потвърждаваща казаното.... Тя е много смела и абсолютно права...

Ами...
Има и причини, които са извън нас... така е, но доста често те са ни и удобно извинение. След физиологичните потребности идва желанието за сигурност и за това на много хора им е трудно да тръгнат по нови и неутъпкани пътеки... И "да хвърлят зарове"... и за това често си намираме и оправдание да не го правим.